Last Note of Freedom

 

Някой ме посъветва да не се страхувам да пиша. И ето ме втори път тази вечер. Без да имам нещо конкретно за казване, пиша. Музиката свири - Whitesnake  - The Last Note of Freedom. Изпитвам някакви особени чувства към тази песен. Плейлистът ми е пълен с красиви песни, доста от тях на Уайтснек, всяка от тях слушана по сто пъти, повечето - обичам ужасно много. И все пак остава тази песен, която всеки път кара сърцето ми да трепне. Дейвид Ковърдейл го може това, така както никой друг не го може. Странни  асоциации се появяват в главата ми, слушайки позната мелодия. Странно е това, че не виждам определени сцени или хора, виждам чувства. Виждам всички онези чувства, които е способно да изпитва човешкото сърце - от най-пронизващата болка до най-опияняващото щастие. И отчаяние и надежда едновременно. Всички се ту редуват, ту преплитат, докато песента върви… А в душата ми бошува буря. Природните стехии се надпреварват. Сърцето ми иска да изкрещи… Чувствам, че съм жива. Чувствам свободата.

- - -

`Обичайте и изучавайте великото изкуство на музиката. То ще открие пред вас цял свят на възвишени чувства, страсти, мисли. То ще ви обогати духовно. Благодарение на музиката ще откриете в себе си нови, непознати преди за вас сили. Ще видите живота в нови цветове и тонове.` -  Шостакович

I hope…

Преди време публикувах пост в един от първите ми блогове. Беше пост като всеки пост и същевременно не приличаше на друг. Спомням си защо. Времето, момента, когато го написах бяха съвършени. Случвало ли ви се е да попаднете на такъв момент? Сякаш всичко е тук, за да те прави щастлив и сякаш това щастие никога няма да си замине. Сякаш можеш всичко. Но моментът като всеки момент свършва, връщаш се в действителността, която рядко е толкова розова. Обичам да се връщам към онзи пост. Спомням си за щастливия момент и почти го усещам. Винаги, когато се чувствам стъпкана, сещам се за онзи пост. И ме изпълва вярата, че пак ще изпитам щастието, което изпитвах тогава. И тази вяра, ме кара да се изправя и да продължа.. Защото каквото и да става, вярата и надеждата си не трябва да губим. Те са най-силното ни оръжие.

`Надеждата е нещо хубаво, може би най-хубавото нещо, а хубавите неща са безсмъртни.` - С.К.

Научих, че ако се захванеш с нещо с нагласата, че няма да успееш, вероятността това да стане е по-голяма. Научих и обратното. Научих, че е по-лесно да започнеш деня с усмивка. Научих се да падам, да ставам и пак да падам… и пак да ставам! Научиш се да уча от всяка грешка. Научих, че без страдание няма състрадание, без мъка няма радост, без отчаяние няма надежда… Научих, че и в мрака има светлина. Научих, че позитивното мислене носи енергия. Научих се да виждам първо красивото. Научих, че не краят е важен, а пътят. Научих, че всеки изход е вход за някъде. Научих, че и след най-тъмната нощ изгрява слънце.

Научих, че не е необходима причина, за да съм щастлива.

Here I go again…

 

Въпреки че `Hello world!` изглеждаше симпатично начало за блога ми, предпочитам сама да поставя първите редове. И колкото и да ми се искаше да избягам от клишетата, не мога да избягам от себе си. Имам навика преди всяко поето начинание да изпадам в едно такова особено настроение на меланхолия и въодушевление едновременно. И да се замислям за пътя. За онзи път, по който вървя откакто съм родена, по който продължавам да вървя и до днес. Ще попитате това какво общо има с един нищо и никакъв си блог? Ще ви отговоря. Хората си правят блогове по хиляди причини : повечето го правят защото е модерно, други защото го смятат за интересно, някои търсят приятели сред читателите, доста упражняват и доусъвършенстват начина си на писане и изразяване, а често хората просто имат нужда да споделят някъде мислите си или да излеят чувствата си… Някъде из тези причини намирам и себе си, но първо се сещам за  Cognosce te ipsum, изписано в  храма на Аполон в Делфи. (Щях да цитирам Матрицата, но реших, че така изглежда по-авторитетно ^^) Е? Създавайки и подреждайки мислите си в този блог, надявам се да опозная себе си. За да се науча, обръщайки се без съжаление  назад да виждам ясно пътя зад себе си. За да не се страхувам да вървя напред. За да оценявам всяка крачка. За да имам сила да продължа. За да открия накъде вървя…

And here i go again…