Пустота
Като новоизлюпен блогър си създадох навика да летя от блог на блог, да изчитам и попивам новите, най-нашумелите и най-четените публикации с надеждатата, че току-виж ще поумнея. Там е работата, че всеки път се чувствам… употребена и захвърлена. Сякаш не срещам всичките онези низки чувства и страсти в ежедневието си, та ми трябва още… И всяка едно такова упражнение ми попарва мерака да пиша в собствения си блог за седмица… Видите ли, колегите от блог-обществото са винаги готови да услужат с някой и друг съвет затова как да станеш по-добър блогър, как да пишеш и какво трябва да пишеш и да не пишеш. И винаги се намира някой който ще изкритикува друг, ще го нарече поръхностен. А някой трети ще заплюе и двамата, казвайки, че това, което пишат са глупости.
Айнщайн твърди, че две неща са безгранични : Вселената и човешката глупост. Аз ще добавя още две : завистта и суетата.
И преди да отровя прекрасната събота вечер, която се очертава, ще побързам да се върна към първоналачния замисъл на поста. Каня се от едно известно време ( винаги съм се чудела защо казваме `известно`, когато въсщност периода от време е неопределен) да създам категория Литература, в която да отдам заслужено на едно от най-великите изкуства. Днес е подходящият ден да го направя. И като начало съм избрала едно родно стихотворение. Не защото съм голям родолюбец и съм влюбена в народното творчество. Чесно да си призная, никак не е така. И макар да не харесвам поезията и Иван Вазов като поет, на тях посвещавам този пост.
Пустота Пустота в обществото, в главите, Редом царствува сън или мраз, Пустота във словата, в душите, Пустота пълни всичко у нас. Чувства светли мъртвешки заспали На доброто не чуй се гласът, Нов кумир замени идеали, И разчетът владей, не духът! Трудний път на чустта в тръне срасте, Доблестта няма вес, нито ход, Ври борбата на низките страсти, Има шум, ала няма живот. Прежни рани зарастват безследно, Нови, страшни отварят се веч, Злато дъха на нас с лице бледно, а ний мислим го още далеч. Друг път мряхме с възторг, днес не важим. На приятел, на враг ний не щем `Аз обичам те!` - честно да кажем, `Аз те мразя!` - без страх да речем. Всяко нещо ний почваме с трясък. Крещим: Слава! Народ! Идеал! А тоз шум, а тоз вик, а тоз блясък, Преплави ги – остая ти кал. Пущинак на народната почва, Тръне, плевели… бедна страна! А животът едвам се започва, А зората едвам що блесна!